4 a.m. упорито твърдеше електронния часовник на нощното ми шкафче.
„Луд умора няма”, усмихнах се.
Дали се сетих за това, защото някой би ме помислил за луда, щом стоя по това време на терасата, без особена цел, просто взирайки се в мастиленосиньото небе? Или просто бях толкова лудо-влюбена, че не исках да си лягам?
Върнах се на удобния люлеещ се стол на терасата с чашата студено мляко и се увих в широката риза. Нямаше да си легна. Луда или не- наистина нямах умора.
Та можеш ли да се умориш да гледаш любовта?
Беше 4 а.m., а аз се влюбих.
За кой ли път?
Не си спомням точно, мога ли да ги броя... Но знаех, че тази любов няма да е преходна, няма да е невъзможна, няма да свърши никога. Ще е вечна.
В 4 a.m. се влюбих в небето.
Не знам кое ме привлече повече- онова море от сини въздишки, шепнещи на вятъра, или безбройните искрящи точици, трептящи досущ като пеперудите в стомаха ми.
Не беше обикновена любов.
Гледах като хипнотизирана, не дишах, поемах само полъха на мастилените, тюркоазените, синьо-зелените вълни, заливащи една след друга, лудо-влюбената ми душа.
Любовта нежно люлееше стола ми и заедно със студеното мляко ме караше да настръхвам.
Какво по-лудо, какво по-красиво, от това да гледаш любовта в час, в който всички спят.
В 4 a.m. те сънуват своите любови, а аз сънувам будна.
