Raindrop.

Здравейте (официално хД)! Аз съм Деси, на 15 съм, живея в София. Обичам да пиша, да рисувам и да пея, което не означава, че ми се получава винаги... Гледам да съм позитивна, да не се отчайвам и да повдигам настроението на хората около мен. Мечтая много и за всичко. Най-вече да замина за Англия. Не знам защо, но ме влече натам.
Овен съм, но нетипичен хД Е, и аз си имам някои от чертите на овните, но не са много и не са от най-лошите.
Слушам почти всичко. Само без чалга. И метъл не си пускам особено често. Но ми се е случвало да си пусна класическа за успокоение, поп, рок и всякакви други. Опитвам се да си намирам неизвестни изпълнители с хубави песни (:
Вие сте.

~Най-любимият ми въпрос - какво най-често те вдъхновява?
Въпросът, на който никога не мога да отговоря като хората:Д Всичко може да ме вдъхнови. Може да е много разтърсващ/странен филм, книга, песен, може да е някаква случка, която съм преживяла...

~Любим цитат?
Хрумва ми единствено "Humans have a knack for choosing precisely the things that are worst for them.". Реплика на Дъмбълдор от Хари Потър. Напоследък все повече се убеждавам в това.Има още много...

~Кои са трите неща, без които не можеш?

Не мога без книга, телефон (преди време ми беше смешно, като го кажеше това някой, обаче наистина ако нямам връзка с близките ми...) ии шоколад.

Светът е стъклен.

Всичко върви като по вода. Ти грееш от щастие, влюбена и пълна с надежда. Не можеш да си спомниш живот преди него. Светът е розов.
И изведнъж една дума може да разруши всичко. Това изумително крехко чувство, тази безмерна любов, която изпитваш. Изчезва, сякаш никога не е била. А ти оставаш счупена, използвана, изморена. Сълзите спират, но ти продължаваш да живееш в спомените си. Едно по-добро време, когато той беше до теб. Един човек, а сякаш всичко. Светът е пепел.
А после се появява някой друг. Може би е добре да излезеш и да забравиш за една вечер болката. Може би този човек е новата ти "голяма любов". Още ли вярваш в тази измама? Но той все пак успява да залепи късчетата на разкъсаното ти сърце. Не счупено- разкъсано. Див звяр е пирувал над него, откъсвайки парченце по парченце, наслаждавайки се на отчаянието ти. А един обикновен човек успява да прикрепи частите отново. Неговите усмивки са мехлем за белезите ти. Скоро почти не се забелязват. Светът е нормален.
Един от вас е щастлив. Може би, може би след време ще се влюбиш в него. Не е онова горящо чувство, което усещаш в костите си и знаеш, че е там, дори когато спиш. Но е любов. По-проста, по-лесна. Ти го правиш щастлив. Той те кара да забравиш за миналото си. Не е ли това, което искаше? Все още трепваш при спомена за горскозелените му очи, изпепеляващи линии по тялото ти, изящното му лице още населяват сънищата ти, но поне вече не ти се привижда по улиците, на масата в любимото ти заведение, зад рафтовете с любовни романи в кокетната книжарничка на ъгъла. Ти правиш някого щастлив и някой ден и той ще те направи щастлива. Светът е пълен с обрати.
Ще бъдеш весела, ще бъдеш тъжна, ще плачеш, ще кървиш и ще се оправяш. Така е в живота на всички. Светът е стъклен.

Не знам защо все натам ме тегли, но така се получава. Надявам се да ви хареса (:

My heart is lost.

Не знам какво чувствам, а така ми се щеше да знам. Струва ли си да разруша едно добро приятелство с простичко признание като "Харесвам те." Струва ли си? Вие ми кажете, защото аз се лутам от много време.
А той наистина е прекрасен. Забавен е, умен е, има невероятните очи и е един от най-милите хора, които съм срещала някога. Но е мой приятел. Чувствам се добре с него, чувствам се прекрасно. Състезаваме се кой ще каже по-голяма глупост, смеем се и просто.. Усещам в сърцето си, че има нещо. Но мозъкът ми поставя прегради.

Somos herederos de sangre, en muerto y en vida. Somos herederos de un amor. Защото музиката на испански ме кара да се чувствам част от още някакво общество. Текстът на тази е невероятен, испанският е един от най-красивите езици.
So fuck you, fuck you, fuck you and all you didn't do. Защото единствено тъжната музика ми помага в трудни моменти, когато не ми се споделя. Има песен за всяка ситуация, просто трябва да я намериш.
Give me one reason to stay here and I´ll turn right back around. Защото ми се ще някой да иска да остана. Някой да иска да бъда с него. Така, както аз искам да бъда нечия и някой да бъде мой. Не мога да го обясня? Няма нужда. Разбирам какво искам, но не и как да го получа.

Четири след полунощ - Raindrop.

Четири след полунощ е, а сълзите продължават да текат. Какво ти спане? Ако затворя очи, виждам теб- пронизващия ти син поглед, небрежните къдрици, подмятани от вятъра, трапчинките, които се появяваха всеки път, когато се смееше. Почти усещам пръстите ти, рисуващи фигури по гърба ми, леките целувки за довиждане. Усещам любовта, която имахме. Нямаме я вече, нали? Изгубихме я някъде по пътя. Друга държи сърцето ти сега. Прегръщаш нея, целуваш нея, обичаш нея. А преди обичаше мен.
Четири след полунощ е, а аз си спомням за първата ни среща. Ти помниш ли я? Първи септември беше най-обикновен ден. Всъщност исках да си остана вкъщи в компанията на книга, чаша какао и песни от миналото. Все пак преглътнах лошото си предчувствие, облякох се и излязох. А ти чакаше пред вратата. Държеше една червена роза. Помислих си, че е голямо клише, но се радвах. Още в този момент денят ми стана необикновен. След това всичко тръгна като по вода. Говорихме, ядохме, смяхме се и поспорихме. Снимахме се, а едно малко момиченце ни каза, че сме красива двойка. Сякаш още тогава намерихме тази любов, която ни грееше през зимата, караше ни да цъфтим през пролетта, но накрая ни изгори през лятото. Танцувахме под дъжда и се возихме на последната седалка на трамвай номер 20, ядейки гумени мечета.
Четири след полунощ е, а аз се чудя кое ми липсва най-много. Ти имаше толкова много роли в живота ми. Съветваше ме, успокояваше ме, обичаше ме. Винаги ме караше да се смея, устните ти бяха с вкус на черен шоколад, а очите ти ме гледаха, сякаш бях Единствената. Ти беше до мен и само това ми беше нужно.
Четири след полунощ е, а аз бях права. Лошото ми предчувствие за онази първа среща се оправда, не е ли така? Заслужаваше ли си всичката тази болка, сълзите, празнината в гърдите ми?...Определено.
За един миг ние бяхме щастливи. Аз те обичах и ти ме обичаше. Какво повече му трябва на човек?

Бях ужасно изненадана, когато още щом прочетох заглавието, получих вдъхновение. Аз съм от тези хора, които пишат бавно и са много непостоянни в това. Надявам се да ви хареса и ще се радвам да чуя мнението ви (: 

- Raindrop. aka Деси

ПП: Мисля, че всеки трябва да си има собствен таг за публикациите си, но може да го обсъдим по-късно (: