let me entertain you

Мразя човешки същества. Вбесяват ме и ме изнервят до чудовищна степен. Рядко мога да се впечатля от някое отделно, а още по-рядко да го допусна някъде край мен. Лошото в моя случай е, че се родих с отвратителното желание да спасявам света. Сетете се сами колко гадничко е това за моя милост.

Мразя и да говоря за себе си. Вождът на Кен Киси беше казал, че спрял да чува, когато хората спрели да слушат. Лична теория: хората не слушат. Затова и аз не обичам да говоря, освен ако не ме предразположите (също толкова рядко явление). 

Давам си живота за литература, книги, изкуство, история, театър студ и 365 дни люта зима. Да, защото ненавиждам лятото. По-добре се чувствам, когато съм обградена от лед. Единственият разкош, който познавам, е писането. Пиша, за да дишам, чувствам и живея. Пиша, защото когато се събудя сутрин и ми се иска да имам някаква достойна причина да изтрая до следващото си събуждане, а по-добра от думите... едва ли съществува. 

Ужасно лесно се пристрастявам и обсебвам. От хора, книги, лекарства, сезони, всичко, за което можете да се сетите -  материално, духовно и прочие.

Първото нещо, с което правя впечатление, е weird природата ми и някакъв си страх, който другите изпитват. Но и това не ме впечатлява. 


Слънце, имаш лека форма на cognitive dissonance - това е, когато имаш две противоречащи си идеи, а именно: че трудно допускаш хора до себе си и че лесно се пристрастяваш към хора. (: Няма лошо, аз самата имам няколко много сериозни примера за същото явление. 
Иначе недей така, човешките същества са доста по-приятни за общуване от рибите например, освен ако не се казваш Аксел Блекмар, вж. Arizona Dream. 
Имам и въпроси, разбира се, с които да оправдая писането си по поста ти. ;D
Първо, мислиш ли, че бихме могли да оценим зимата, ако преди нея нямаше лято?
Също така, каква е идеята ти за невбесяващ човек?
От какво искаше да спасиш света?
Гледала ли си "Полет над кукувиче гнездо" в Народния?
И между другото, аз не смятам, че си "weird", нито ме е страх от теб. Изглеждаш като някой, с когото мога да си говоря и да водя философски спорове. :))

Селена: Имам, но се свиква. ^^ 
Arizona Dream e сред любимите ми филми, между другото... 
О, едва ли... Но може би да. Както летните хора оценяват лятото през зимата, но ми се струва твърде плоска логика, има нещо повече в обичта към този сезон.
Идеята ми за невбесяващ човек? Не съществува, няма такъв, който поне веднъж да не си е заслужил яростта ми. Може би човек, с когото мога да разговарям напълно свободно, без никакви граници, рамки, извън правилата и така нататък.
Гледах го преди месец-два. Обожавам. 
–––––––––––––––––––––––––––––––––


И аз малко да се включа в коментирането на постове. :Д Селена, още по първото изречение те познах, хаха. Имам една приятелка, която е на същия принцип. За хората, тоест. Аз съм нещо като точно обратното. Обичам хората. Човек трябва много да се постарае, за да не ми е интересен. :Д И освен това много лесно допускам някого в живота си, да не кажа прекалено лесно...
За писането имам много подобно виждане. Предполагам, че всички в този блог малко или много имаме, и ако не друго, това е общото между нас.
Защо не харесваш лятото?
Водиш ли Дневници? =) Винаги съм си мислела, че ми приличаш на човек, който би водил. (Ще използвам момента да ти препоръчам "Мило Дневниче" на Джийн Литъл.)
Ще ти открадна твоя въпрос от поста на Сиси за препоръчването на книги и ще го обърна срещу теб :Д Просто тъкмо дочетох две книги, към които много се бях привързала, и сега ми е някакво празно, и не съм сигурна какво ми се чете, и идеи ще ми дойдат добре.
А ако хората слушаха, какво би искала да им кажеш?


Селена: Нямам точен отговор защо не го харесвам. Всяко годишно време си има своето очарование, но и също вярвам, че има летни и зимни хора. Аз лично се чувствам по-добре през зимата. Връща ми се вдъхновението. 
Дневници... да, не в напълно старомодния смисъл, но да - както из блогове, така и хартиени. 
За книги.. веднага бих ти препоръчала "Полет над кукувиче гнездо" - разкошна е. Но и тежичка. А и доколкото помня... беше почитателка на италианския? Ако не се лъжа, то "Не затваряй" на Алесандра Монтрукио може би ще ти допадне. (Не че има нещо общо с италианския, омг, просто писателката е... няма значение :D:D)
Ако хората слушаха щях постоянно да им повтарям колко жалък и разбит ни е светът, как ние сме виновни за всичко и това до момента, в който им писне от гласа ми и се вземат ръце, за да я излекуваме тая земя. (: 

Псст (:

Мили хора, имам идейка за тема за вас, защото гледах хубав филм, който се закача с нея. ((:

Идейка за тема:
"Златната ера"

Да се разбира индивидуално. (:
Филмът, за интересуващите се, се казва Midnight in Paris. ^^

Leave out all the rest

Отдавна не съм писала по каквитo и да било блогове. Въпреки това влизам в блогър задължително всеки ден, че и по няколко пъти на ден. Следя толкова блогове, че съм им изгубила бройката на всичките. Обичам да надничам в чужди животи. Харесвам моя свят, но той сам по себе си не е цялостен, ако не е свързан и сглобен с други. Обичам да се губя и намирам в дните и мислите на различни познати и непознати хора. Ем, твоят блог например е от тези, които преглеждам най-редовно. =)
Казвам се Елена, но вие не ми казвайте така. Не обичам когато хората се обръщат към мен с цялото ми име. Нямам нищо крайно против името само по себе си, даже може да се каже, че си го харесвам, но освен на документи, контролни и надписи, където обикновено върви в комплект с презиме или иницал и фамилия, не обичам да се използва. Ел или Ели. Или Лени, ако държите.
Не обичам да нямам химикал в себе си, но често се случва. Обичам химикали, които пишат плътно. Обичам тетрадки с хубави корици, но още повече обичам тетрадки с хубави редове. Не мога точно да определя какво разбирам под „хубави редове”, то е просто едно такова усещане, че ми е комфортно да пиша на тях и ми харесва как изглежда почеркът ми между тях.
Обичам почерци. Каквито и да са. Винаги са ме интригували. За мен са нещо адски лично. Харесва ми да знам почерците на хората около мен. Понякога преследвам хората с тетрадка и химикал и нареждам „Напиши ми нещо.”
Струвало ли ви се е някога, че правите нещата, които обичате вече толкова автоматично, че се е превърнало в навик, рутина, и понякога ви се струва, че ги правите, само защото винаги сте ги правили, а не защото реално ви карат да се чувствате добре? Плаша се когато пиша по навик. Когато чета по навик. Когато слушам музика по навик. Когато ходя на кънки по навик. Когато ходя на репетиции по навик. Когато говоря с хората по навик. Осъзнавам, че понякога човек просто включва на автопилот и влиза в ролята, която сам е изградил за себе си, но аз не искам това. Понякога ми е небходимо да си припомням. Писане заради самото писане. Книга, която ме спасява от ежедневието ми. Песен, която искам да си въртя отново и отново, и отново, и отново, музика на която да заспивам, и с която да се събуждам. Онова чувстово, че летя, когато съм на пързалката. Репетициите, след които вярвам, че „щастие” не е само дума. Разговорите за всичко и нищо. Искам колкото и пъти да се повтарят, да има в тях всеки път оново, което в началото съм открила за толкова близко до мен и това, което искам за живота си. Не искам да се превръщат в навик.
Също се чувствам ужасно посредствена в нещата, които обичам. Пиша посредствено. Оправям се с езици посредствено. Играя посредствено. Кънки на лед на свободна практика, крайно непрофесионална, крайно посредствено, и всъщност крайно рядко.
За себе си съм чувала, че „имам талант да пиша”, но все повече се съмнявам, че тези думи имат реално някакво значение, защото на нашата възраст – кой си дава реална сметка? Хората са почнали да казват „талант” на всяко нещо, което някой прави що-годе прилично. Не е яко човек да си мисли, че го бива в нещо, после да се сблъска с реалния живот и хора, които наистина ги бива, и самочувствието му да се приравни с асфалта. Примерно.
Както и да е, нека не си избивам комплексите на този пост! Всъщност просто исках да запиша някои неща, които напоследък предимно ми се въртят в главата, за да видя дали съм единствената с подобни мисли – по-точно за да се успокоя, че не съм. Предполагам. „And I let it all out to find that I’m not the only person with these things in mind…”
Като ви звънне алармата сутрин, навивате ли я за 10-15 минутки по-късно? Имате ли чувството, че само си губите времето и бърка ли ви в здравето мисълта, че не правите нищо съществено? А имате ли усещане, че от толкова хаос и обърквация в главата ви, вече нямате нищо близко до обективна преценка за обстоятелствата? Чувствате ли се, все едно си прецаквате живота, защото всички ви намекват, че поставяте приоритетите си грешно?
Аз спирам дотук. Мисля, че вече ви отчаях достатъчно.
Хубава вечер и хубави празници. Дано ви е по-коледно, отколкото на мен.

Много ми харесват реторичните въпроси в края, които човек свързва с американска реклама за някое помогни-си-сам нещо и съответно очаква да чуе решение на проблема. А пък ти после даваш много категорична липса на отговор. Яко е. (:
Понеже така като гледам трябва да си задаваме и въпроси: а защо ежедневието е нещо лошо? Не може ли човек да има хубаво ежедневие? Нещо, което обичаш да правиш по навик дотолкова, че се е превърнало в твоя отличителна черта? 
Само че как успяваме да се накараме ежедневието да не се разминава с това, което за нас е реалният живот?
И защо по дяволите ме избива на псевдофилософски разсъждения?

Не съм сигурна как да разбирам сарказма ти. :Д
Ама не е сарказъм! Ужас. Хората вече не знаят кога съм саркастична. :(
Не съм казала, че ежедневието непременно и винаги е нещо лошо. Просто моето на моменти изобщо не ми се нрави. Естествено, тук идва и моментът, че когато нещо не ти изнася, да седиш и да мрънкаш колко е зле не води доникъде, а вместо това няма да е зле да видиш какво можеш да направиш по въпроса. На това още не съм му хванала цаката.
Не ми харесва да правя нещата, които обичам, по навик, защото така понякога ми се струва, че губят значението си и стават механичен процес. Понякога ми е нужно да се спра и да си припомня защо ги правя. Трябва да е не навик, а нещо, без което не мога. Иначе губи смисъла си. Поне както аз виждам нещата...
Мен напоследък ме избива на псевдофилософски разсъждения почти през цялото време, което предполагам не е особено добре, нито пък особено полезно, но какво да се прави, в такъв период съм.
P.S. Оф, Сиси, тва ти ли си :Д Знаех си, че ми звучи като теб, ама щото обинковено не ги ползваш тия мазните усмивки. "(:" - ей тия, за пояснение. :Д Мисля, че току-що получих прозрение какво щяхме да си помислим една за друга сега ако не се познавахме, а само се четяхме в тоя блог, хаха.
С тая разлика, че аз знам, че си ти. :Р И харесвам усмивките! 

Bonjour

Така като гледам, тия дни тука имаме тенденция да се представяме. А на мене много ми се иска да се представя на някого. Някой, който не ме познава, който не знае нищо от миналото ми и затова няма очаквания за бъдещето ми. Някой, който да ме чете, без да ме обича. Само да гледа отстрани и да чува думите ми само прочетени от гласа в съзнанието му.
Ако сте този човек, нека ви се представя. Представете си ме как ви се представям.

Не се лъжете от заглавието. Всъщност се сещам за много малко френски неща, които харесвам. Френският език не е от тях.
Аз не се казвам Морийн. Бих искала да се казвам Светла, защото има същата символика като истинското ми име, но звучи по-хубаво. Искам да съм Светла, освен че искам да се казвам така.
Имам мечта, в която вярваме само аз и човекът, който завърза възелчето в главата ми. Преди имах мечта, в която никой не вярваше, но я обичах. Затова я върнах на оная гадна муза Мелпомена - за да ми върне тя способността да не живея на сцена.
Иначе обожавам театъра и малко пиша. Рисувам, когато не мога да устоя на това колко шарени са моливчетата.
Пия твърде много кафе.
Заспивам средно за около час.
Бих могла и за пет минути.
Имам зелена плюшена жаба и тя се казва Чочко. Имам също чувство за черен хумор. Симулирам цинизъм, понякога дори прагматизъм, но не и оргазъм.
Не харесвам обикновени разкази за любов, но обожавам малки фигурки, които стават за подреждане и преподреждане.
Често обикалям по улиците безцелно и хващам случайни трамваи.
Ф. Скот Фицджералд го гълтам на томове, заедно със Селинджър, Рей Бредбъри, Оскар Уайлд, Шекспир и Светльо от Хиподил, който трябваше да стане президент.
Мразя да ми дават съвети и да ме осъждат по нечия чужда система.

Въпреки всичко това съм безумно влюбена.

Единственото лошо на това да се представяш е, че трябва да говориш само за себе си. Ако не говориш само за себе си, хората решават, че сигурно представяш някой друг.

Довиждане, пожелавам ви сняг за Коледа.


Мисля, че те обичам. Сподели кое е първото нещо, което прочете от Бредбъри и кое е любимото? Абсолютно ли всичко негово харесваш? Аз лично след '451 градуса по Фаренхайт' ми бледнееха останалите.
А от Шекспир? И Селндижър? 
Дали Холдън съществува някъде из големия свят?
Предпочиташ калинки или светулки? 
По кое време на деня най-често се смееш и мечтаеш?
Любимо четиво преди сън?
Препоръчай ми някоя книга. Ама от онези, към които се пристрастяваш и после не можеш да заспиш, защото искаш да си част от тях. 
И аз ти пожелавам сняг. 


На Бредбъри първо прочетох "Вино от глухарчета". Любими са ми разказите - всичките.
От Шекспир - "Макбет" най-вече. От Селинджър - "Франи и Зуи" и всичко друго за семейство Глас. И Catcher in the Rye беше хубаво. Аз познавам Холдън. Разбира се, че съществува. (:
Предпочитам светещи калинки.
Смея се между 15:20 и 17:50 (но това важи само от понеделник до петък), освен ако не плача тогава. Графика на мечтите обаче никога няма да го уцеля.
Преди сън - поезия (Валери Петров, Христо Фотев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна) или Фицджералд. Понякога си препрочитам и нещо на Селинджър.
Препоръчвам ти "Великият Гетсби".
Препоръчвам ти също De Profundis на Оскар Уайлд, както и някоя от пиесите му.
И едно зло гласче в главата ми ме ръчка да ти препоръчам "Малки богове" на Тери Пратчет. Не знам защо. ;D
Отдавна не бях отговаряла на въпроси с такъв ентусиазъм. ;D Приятно е. :))


De Profundis съм я чела. А 'Великият Гетсби' е в списъка ми. Но и аз бих избрала светещите калинки. ((: 
Почитател на Далчев? Още повече те обичам. Какво ти беше първото впечатление от него? Любим стих? 
Какво мислиш за Pablo Neruda? 


Пабло Неруда, за съжаление, не съм чела. Просто не съм стигнала до него. :D
Голям почитател на Далчев, но любими стихове нямам, защото предпочитанията ми се сменят с настроенията, тоест доста често. :)

Raindrop.

Здравейте (официално хД)! Аз съм Деси, на 15 съм, живея в София. Обичам да пиша, да рисувам и да пея, което не означава, че ми се получава винаги... Гледам да съм позитивна, да не се отчайвам и да повдигам настроението на хората около мен. Мечтая много и за всичко. Най-вече да замина за Англия. Не знам защо, но ме влече натам.
Овен съм, но нетипичен хД Е, и аз си имам някои от чертите на овните, но не са много и не са от най-лошите.
Слушам почти всичко. Само без чалга. И метъл не си пускам особено често. Но ми се е случвало да си пусна класическа за успокоение, поп, рок и всякакви други. Опитвам се да си намирам неизвестни изпълнители с хубави песни (:
Вие сте.

~Най-любимият ми въпрос - какво най-често те вдъхновява?
Въпросът, на който никога не мога да отговоря като хората:Д Всичко може да ме вдъхнови. Може да е много разтърсващ/странен филм, книга, песен, може да е някаква случка, която съм преживяла...

~Любим цитат?
Хрумва ми единствено "Humans have a knack for choosing precisely the things that are worst for them.". Реплика на Дъмбълдор от Хари Потър. Напоследък все повече се убеждавам в това.Има още много...

~Кои са трите неща, без които не можеш?

Не мога без книга, телефон (преди време ми беше смешно, като го кажеше това някой, обаче наистина ако нямам връзка с близките ми...) ии шоколад.

`Ем

Привет!

Да знаете, че не обичам особено да пиша за себе си, та може и да не ми се получи много. :)

Казвам се Мартина. На 18 съм (скоро правя 19, което обаче не ме радва особено xD). Живея в Димитровград и съм в 12 клас на ЕГ "Д-р Иван Богоров".

Докато пиша поста, звучи SR-71 - Tomorrow. Велика песен! Страшно ме надъхва, когато трябва да направя нещо, което изглежда леко невъзможно. Шоколадът ще спаси света, а мен ме спасява само писането. Но не от самата мен, а от всичко, което успява да ми открадне усмивката.

Деси (Raindrop.): На такава вълна съм, че няма как да не те питам за любовта. Била ли си влюбена? Осмелявала ли си се просто ей така да застанеш срещу човека и да му кажеш какво чувстваш?

Влюбена - да. Но все нещо ме е спирало да си кажа всичко на момента или да застана срещу човека и да му кажа всичко, което ми се върти в ума. Сигурно някак си съм знаела, че няма да го чуя същото в отговор и затова.

И едно въпросче от друг тип: къде искаш да живееш/учиш?

Искам да уча Английска филология в Софийския университет. Пък за живеене ми се иска в Бургас или Варна, но и на София съм съгласна засега.

Светът е стъклен.

Всичко върви като по вода. Ти грееш от щастие, влюбена и пълна с надежда. Не можеш да си спомниш живот преди него. Светът е розов.
И изведнъж една дума може да разруши всичко. Това изумително крехко чувство, тази безмерна любов, която изпитваш. Изчезва, сякаш никога не е била. А ти оставаш счупена, използвана, изморена. Сълзите спират, но ти продължаваш да живееш в спомените си. Едно по-добро време, когато той беше до теб. Един човек, а сякаш всичко. Светът е пепел.
А после се появява някой друг. Може би е добре да излезеш и да забравиш за една вечер болката. Може би този човек е новата ти "голяма любов". Още ли вярваш в тази измама? Но той все пак успява да залепи късчетата на разкъсаното ти сърце. Не счупено- разкъсано. Див звяр е пирувал над него, откъсвайки парченце по парченце, наслаждавайки се на отчаянието ти. А един обикновен човек успява да прикрепи частите отново. Неговите усмивки са мехлем за белезите ти. Скоро почти не се забелязват. Светът е нормален.
Един от вас е щастлив. Може би, може би след време ще се влюбиш в него. Не е онова горящо чувство, което усещаш в костите си и знаеш, че е там, дори когато спиш. Но е любов. По-проста, по-лесна. Ти го правиш щастлив. Той те кара да забравиш за миналото си. Не е ли това, което искаше? Все още трепваш при спомена за горскозелените му очи, изпепеляващи линии по тялото ти, изящното му лице още населяват сънищата ти, но поне вече не ти се привижда по улиците, на масата в любимото ти заведение, зад рафтовете с любовни романи в кокетната книжарничка на ъгъла. Ти правиш някого щастлив и някой ден и той ще те направи щастлива. Светът е пълен с обрати.
Ще бъдеш весела, ще бъдеш тъжна, ще плачеш, ще кървиш и ще се оправяш. Така е в живота на всички. Светът е стъклен.

Не знам защо все натам ме тегли, но така се получава. Надявам се да ви хареса (:

Предложение за нова тема

Понеже гледам, че горкото блогче започва да изпада в някаква хибернация, реших да пусна едно предложенийце за тема, а пък ако някого го е ударила музата по главата, да пише. Ако не - може и аз да пиша. Не е като да не съм свикнала да си водя монолози... =D

Предложенийцето:
"Събуждам се и..."

Алтернативно предложенийце:
"Светът е стъклен"

Еnjoy. ))

My heart is lost.

Не знам какво чувствам, а така ми се щеше да знам. Струва ли си да разруша едно добро приятелство с простичко признание като "Харесвам те." Струва ли си? Вие ми кажете, защото аз се лутам от много време.
А той наистина е прекрасен. Забавен е, умен е, има невероятните очи и е един от най-милите хора, които съм срещала някога. Но е мой приятел. Чувствам се добре с него, чувствам се прекрасно. Състезаваме се кой ще каже по-голяма глупост, смеем се и просто.. Усещам в сърцето си, че има нещо. Но мозъкът ми поставя прегради.

Somos herederos de sangre, en muerto y en vida. Somos herederos de un amor. Защото музиката на испански ме кара да се чувствам част от още някакво общество. Текстът на тази е невероятен, испанският е един от най-красивите езици.
So fuck you, fuck you, fuck you and all you didn't do. Защото единствено тъжната музика ми помага в трудни моменти, когато не ми се споделя. Има песен за всяка ситуация, просто трябва да я намериш.
Give me one reason to stay here and I´ll turn right back around. Защото ми се ще някой да иска да остана. Някой да иска да бъда с него. Така, както аз искам да бъда нечия и някой да бъде мой. Не мога да го обясня? Няма нужда. Разбирам какво искам, но не и как да го получа.

4.00 ? или 5 ...

В 4 сутринта е студено. Вали.

Улиците са пусти. Пейките по площадките са празни. Както и сърцето ми от както си тръгна.

Листата на дърветата леко се полюшват от вятъра. Падат. Разпиляват се. Наоколо. Навсякъде. Мечтите ми заедно с тях ...

Стаите не светят. Тъмно е.

Тихо е.

Заслушай се. Ще чуеш. Мен. Гласа ми. Сърцето.

Викам те. Чакам те да се върнеш. Само за една вечер. За час.

До 5 поне да останеш....

Вече е 4 и 20, а ти още липсваш.

Ръцете. Гласът ти. Усмивката. Прегръдката топла. Няма те.

Навън още е тъмно. И студено. И вали.

Не ме ли чуваш? ...

Сърцето ми крещи. Умът ми повтаря, че никога няма да се върнеш. Нека престана да настоявам.

А часовникът не спира да тиктака...

4.40... Тук съм. Не искам да помръдна от мястото си. Тук ме остави и тук ще те чакам. Дано да помниш пътя до дома. Ако не го помниш, то сърцето нека да те води.

Нека МОЯТА обич да е твоя пътеводна светлина.

5.00 ... Вече не е 4 сутринта. 5 е. Означава, че трябва да останеш завинаги.

Успявам да те докосна. Да те чуя. Да се усмихна заедно с теб.

В прегръдката ти е топло. Уютно. До мен си. Обичта ми ти е показала пътя.

Спирам да слушам умът си...

Знам, че си илюзия. От години вече те няма. Никога и няма да се върнеш. От там хората никога не се завръщат, но сърцето вечно ще те пази. Красив спомен. Топлина. Усмивка.

А ТВОЯТА обич? Тя е МОЯ пътеводна светлина.

still 4am

One Monkey climbed on a tree..

Two Monkeys climbed on a tree.

Three Monkeys climbed on a tree. ...

And it is still 4am. It's still 4am and i still can not sleep. For sure, some months ago i would never have problems with my sleep. For sure, then, i would just lie down and fall asleep immediately. But now i can not. I just stare somewhere in the space above me and think, stare and dream awake...

It is not like i have problems with my sleep, i am just scared of what i may dream. For sure, some weeks ago, i would never, ever have that problem. But now i do have it. And i know why. But if i say it out loud what would i change? I won't sleep again. I won't dream again.

As i said, it is not like i have problems with my sleep, i have problems with me, myself and I. You'll say, 'nothing new', and you may be right, but you may be not.

Ten Monkeys climbed on a tree.

Eleven Monkeys climbed on a tree.

Twelve Monkeys climbed on a tree. ...

Still no sleep for me! Still no dream, as well! And i am still as scared as before.

Outside is raining but i could not hear the rain, i could only see the little raindrops, that glisten under the moonlight, which are falling and falling ....

Twenty-four Monkeys climbed on a tree.

Twenty-five Monkeys climbed on a tree.

Twenty-six Monkeys climbed on a tree . ....

And it is still 4am .. the time has stopped long, long time ago. I know. I am counting these Monkeys for ages now and I still could not reach the number when i am going to drop this counting and just move on. I am waitng and counting. Counting the Monkeys, counting the days, weeks, months .. years .. and i am still counting ... and patiently waiting.

Fifty-eight Monkeys climbed on a tree....

And it is still 4am.

Four after midnight

Do you ever wonder what triggers our dreams? Why does a certain scene appears, while we are asleep? And what's the point of dreams anyway?

I had no idea where I was. There was nothing around to tell me. And no one. I had this annoying feeling inside of me that kept torturing me. As if I had to be some place else. Only I had no idea what that place was or how to get there.

I thought I heard someone calling my name. Suddenly I could see the road ahead of me. White lines, going into the darkness. The feeling that I had to go became stronger, so I started walking. Line after line... I could hear the voice getting louder as I kept going. After a while I couldn't wait anymore. I had to get there as fast as I could. I didn't even know where I was going, but the voice felt so familiar.

It was only after a second that I stopped and had to fight for my breath. I could feel my heart racing with my thoughts and above all with how much I missed hearing his voice as he called my name. He made it sound like the sweetest thing in the universe. As he was looking at me, his eyes were looking at his whole world. His touch, so gentle and yet strong, as if he never wanted to let me go...

I couldn't waste any more time. I had to keep going. Line after line, until I finally get there. There was nothing else in the darkness. Just me, running... Following his voice and the white lines that would bring me back to him... that would bring me home...

I opened my eyes and I was still in my room. It was a full moon and the silver light was coming through my window. I didn't even have to look at the clock to say that it was four after midnight again and I was having that same dream. Ever since he had been gone, I kept dreaming about going back home... They say home is where your heart is and well... Mine was with him. So all I had to do was follow the white lines and hope I get back home on time, before someone else does. But not tonight. Tomorrow, when it's four after midnight again. That's the time when I miss him the most. That's the time when I felt safe, having his arms around me. And I kinda wish he had never let me go.

Скапан проклет разказ

Беше четири сутринта. През ноември. Скапаният проклет ноември. И скапаната проклета нощ... сутрин... нещо. И навън валеше дъжд. Скапан и проклет беше, да. Ненавиждам дъжд в разкази, защото всички си мислят, че е скапан проклет символ, особено когато се говори за скапана проклета любов. Но си го имаше. Сега ще спра да използвам думите "скапан" и "проклет" във всяко скапано проклето изречение.

В прозореца виждах отражението на лицето си, огряно от светлината на монитора. Подразни ме, че трябва да ме огрява точно светлината на монитор и станах. Да се движиш в четири сутринта е нереално, защото нищо друго не мърда. (Освен проклетата скапана буря навън.) Сякаш въздухът се е втечнил и държи всичко на място. Но ти се движиш. Със странна, трудна за вярване лекота. Като риба между отломките на потънал кораб. Сама риба. Самотна риба. Мисля, че те са също толкова самотни, колкото мълчаливи, също като буден човек в четири сутринта. С тази разлика, че рибата може да плува, а човекът - само да чака.

И тогава дъждът се обърна на сняг, на милиони малки сякаш живи същества, от които можеш да видиш само едно око, когато то преминава през изкривената реалност на светлината от уличната лампа, точно преди да се затвори на мокрия, замръзващ асфалт.

Има плашеща красота в снега. Но, като се замисли човек, всяка красота е плашеща.

Пък и в четири сутринта всичко е плашещо.

Да спим, каза ми тогава нежният глас някъде иззад слепоочията ми (сигурно твоят, обич моя, кого иначе бих чула през въздух, вода, пространство и време), да спим вече, не виждаш ли, че всичко е наред.

Нека да спим. И без това вече сънуваме.

Лека нощ. Лека нощ. Лека нощ.




П.П. Здрасти и благодаря, че не ме натирихте като мръсно коте, а си ме прибрахте... като чисто коте. =)

merci beaucoup

Ти си само една приспивна песен. Появяваш се като лек ветрец в гореща лятна нощ, като студена снежинка, капнала от небето в полунощ на Коледа... или като дъжд - желан и чакан седмици наред... или като суета, проникваща в клетките на тялото ми, доказваща, че Слабост си има своето име... или просто като себе си. Танцуваш във въздуха, опитвам да запомня стъпките, ала чувам само тихото ти дишане, копнеещо да бъде разбрано и прегърнато, поето в ръце. Не се ли научи да живееш?
Ти си само една приспивна песен. Идваш си и си отиваш, както влаковете идват и си отиват. Аз съм гарата - с онези пожълтели и изтъркани пейки, с хвърчащите и забравени вестници, с бездомниците, спящи по земята, с пухкавите облаци в небето и онзи дъх на стари вагони, носещ се сред въздуха.

А може би аз съм бездомникът?
Или пък ти си гарата?

Едва ли и двамата сме свободни птици.
Единият винаги е затворен в кафеза на другия. Единият винаги страда повече, мълчи повече, чака повече, иска повече, нуждае се от повече. О б и ч а  повече.
А уж мразех приказките. Предпочитам реалните истории за любота и омразата, те поне нямат щастлив край и аз не се лъжа, че мога да имам своите финални надписи, появяващи се веднага след "И заживели щастливо". И ето - отново съм тук. А ти танцуваш някъде. А аз все още мразя приказките. Особено Пепеляшка.

Нека аз играя бездомника. Ти ще бъдеш ли моята вестникарска завивка? Обещавам да обожавам всяка твоя напечатана буква. Обещавам да гладя страниците с премръзнали ръце и да прочитам всеки ред, да се взирам и съзерцавам. Ще бъдеш ли моята пейка? Обещавам да не я деля с никого...

Нямам нищо друго. Само суета.
Ти си само една приспивна песен. Най-вълшебната, пропита с най-невероятните ноти, съчетания и звуци. Най. Защото е моята приспивна песен. Когато настъпят часовете след полунощ, главата ми се завърта, сърцето подскача, ръцете плясяват, очите заблестяват, душата заобичва.

Защото ти винаги ще си останеш моята приспивна песен в четири след полунощ. Искаш или не.
Казвам се Слабост, помниш ли ме, скъпи?

4 а.m.

4 a.m. упорито твърдеше електронния часовник на нощното ми шкафче.

„Луд умора няма”, усмихнах се.

Дали се сетих за това, защото някой би ме помислил за луда, щом стоя по това време на терасата, без особена цел, просто взирайки се в мастиленосиньото небе? Или просто бях толкова лудо-влюбена, че не исках да си лягам?

Върнах се на удобния люлеещ се стол на терасата с чашата студено мляко и се увих в широката риза. Нямаше да си легна. Луда или не- наистина нямах умора.

Та можеш ли да се умориш да гледаш любовта?

Беше 4 а.m., а аз се влюбих.

За кой ли път?

Не си спомням точно, мога ли да ги броя... Но знаех, че тази любов няма да е преходна, няма да е невъзможна, няма да свърши никога. Ще е вечна.

В 4 a.m. се влюбих в небето.

Не знам кое ме привлече повече- онова море от сини въздишки, шепнещи на вятъра, или безбройните искрящи точици, трептящи досущ като пеперудите в стомаха ми.

Не беше обикновена любов.

Гледах като хипнотизирана, не дишах, поемах само полъха на мастилените, тюркоазените, синьо-зелените вълни, заливащи една след друга, лудо-влюбената ми душа.

Любовта нежно люлееше стола ми и заедно със студеното мляко ме караше да настръхвам.

Какво по-лудо, какво по-красиво, от това да гледаш любовта в час, в който всички спят.

В 4 a.m. те сънуват своите любови, а аз сънувам будна.

4 AM

I used to be awake at 4 AM.
More frequently than was healthy for me.
I never expected to become one of those people.
I had always been one to think that being awake at 4 AM is done for no actual purpose.
Rather, as I viewed it then, it's mostly done by people who lack a purpose.
Then the 4 AM conversations came along.
It all just started making sense to me.
The purpose was to stay awake until all participants of the conversation had poured their hearts out.
It was always easier at 4 AM.
To confess that I'm afraid and that I can't make sense of the world.
Indeed, people tend to get pretty talkative at 4 AM.
Provided that something gets them started.
I used to be awake at 4 AM.
But there's no one to keep me awake at 4 AM anymore.
I miss you.

Четири след полунощ - Raindrop.

Четири след полунощ е, а сълзите продължават да текат. Какво ти спане? Ако затворя очи, виждам теб- пронизващия ти син поглед, небрежните къдрици, подмятани от вятъра, трапчинките, които се появяваха всеки път, когато се смееше. Почти усещам пръстите ти, рисуващи фигури по гърба ми, леките целувки за довиждане. Усещам любовта, която имахме. Нямаме я вече, нали? Изгубихме я някъде по пътя. Друга държи сърцето ти сега. Прегръщаш нея, целуваш нея, обичаш нея. А преди обичаше мен.
Четири след полунощ е, а аз си спомням за първата ни среща. Ти помниш ли я? Първи септември беше най-обикновен ден. Всъщност исках да си остана вкъщи в компанията на книга, чаша какао и песни от миналото. Все пак преглътнах лошото си предчувствие, облякох се и излязох. А ти чакаше пред вратата. Държеше една червена роза. Помислих си, че е голямо клише, но се радвах. Още в този момент денят ми стана необикновен. След това всичко тръгна като по вода. Говорихме, ядохме, смяхме се и поспорихме. Снимахме се, а едно малко момиченце ни каза, че сме красива двойка. Сякаш още тогава намерихме тази любов, която ни грееше през зимата, караше ни да цъфтим през пролетта, но накрая ни изгори през лятото. Танцувахме под дъжда и се возихме на последната седалка на трамвай номер 20, ядейки гумени мечета.
Четири след полунощ е, а аз се чудя кое ми липсва най-много. Ти имаше толкова много роли в живота ми. Съветваше ме, успокояваше ме, обичаше ме. Винаги ме караше да се смея, устните ти бяха с вкус на черен шоколад, а очите ти ме гледаха, сякаш бях Единствената. Ти беше до мен и само това ми беше нужно.
Четири след полунощ е, а аз бях права. Лошото ми предчувствие за онази първа среща се оправда, не е ли така? Заслужаваше ли си всичката тази болка, сълзите, празнината в гърдите ми?...Определено.
За един миг ние бяхме щастливи. Аз те обичах и ти ме обичаше. Какво повече му трябва на човек?

Бях ужасно изненадана, когато още щом прочетох заглавието, получих вдъхновение. Аз съм от тези хора, които пишат бавно и са много непостоянни в това. Надявам се да ви хареса и ще се радвам да чуя мнението ви (: 

- Raindrop. aka Деси

ПП: Мисля, че всеки трябва да си има собствен таг за публикациите си, но може да го обсъдим по-късно (:

4 a.m.

Измислих първото предизвикателство за авторите на блога. То носи името "Четири след полунощ". Развихрете въображението си, пишете, творете и се забавлявайте. За следващата тема вече ще се постарая всички да си дадете мнението, но докато се самоорганизирам ще мине още малко време. Няма краен срок, пишете когато можете и каквото си пожелаете. Успех!

Време за начало

Обичам новите неща. Ново начало, нов ден, нов шанс да промениш живота си. Все още не съм сигурна на какво точно начало ще бъде това, но надявам се ще ми помогнете да разбера съвсем скоро.

Първоначалната ми идея е за общ писателски блог, но какво точно ще пише тук, ще решим в последствие. Може да се пише художествена литература, статии на различни теми, съвети, мнения за филми и музика ... Изобщо ще си го направим хубавичко и приятно както за писане, така и за четене, стига да има доброволци, на които да им се занимава с подобно нещо.

Това беше от мен засега. Пишете тук или в страницата във Фейсбук, ако имате разни идеи и предложения, свързани с новия блог. Ще се радвам да го развием заедно и най-вече да се позабавляваме.