Отдавна не съм писала по каквитo и да било блогове. Въпреки това влизам в блогър задължително всеки ден, че и по няколко пъти на ден. Следя толкова блогове, че съм им изгубила бройката на всичките. Обичам да надничам в чужди животи. Харесвам моя свят, но той сам по себе си не е цялостен, ако не е свързан и сглобен с други. Обичам да се губя и намирам в дните и мислите на различни познати и непознати хора. Ем, твоят блог например е от тези, които преглеждам най-редовно. =)
Казвам се Елена, но вие не ми казвайте така. Не обичам когато хората се обръщат към мен с цялото ми име. Нямам нищо крайно против името само по себе си, даже може да се каже, че си го харесвам, но освен на документи, контролни и надписи, където обикновено върви в комплект с презиме или иницал и фамилия, не обичам да се използва. Ел или Ели. Или Лени, ако държите.
Не обичам да нямам химикал в себе си, но често се случва. Обичам химикали, които пишат плътно. Обичам тетрадки с хубави корици, но още повече обичам тетрадки с хубави редове. Не мога точно да определя какво разбирам под „хубави редове”, то е просто едно такова усещане, че ми е комфортно да пиша на тях и ми харесва как изглежда почеркът ми между тях.
Обичам почерци. Каквито и да са. Винаги са ме интригували. За мен са нещо адски лично. Харесва ми да знам почерците на хората около мен. Понякога преследвам хората с тетрадка и химикал и нареждам „Напиши ми нещо.”
Струвало ли ви се е някога, че правите нещата, които обичате вече толкова автоматично, че се е превърнало в навик, рутина, и понякога ви се струва, че ги правите, само защото винаги сте ги правили, а не защото реално ви карат да се чувствате добре? Плаша се когато пиша по навик. Когато чета по навик. Когато слушам музика по навик. Когато ходя на кънки по навик. Когато ходя на репетиции по навик. Когато говоря с хората по навик. Осъзнавам, че понякога човек просто включва на автопилот и влиза в ролята, която сам е изградил за себе си, но аз не искам това. Понякога ми е небходимо да си припомням. Писане заради самото писане. Книга, която ме спасява от ежедневието ми. Песен, която искам да си въртя отново и отново, и отново, и отново, музика на която да заспивам, и с която да се събуждам. Онова чувстово, че летя, когато съм на пързалката. Репетициите, след които вярвам, че „щастие” не е само дума. Разговорите за всичко и нищо. Искам колкото и пъти да се повтарят, да има в тях всеки път оново, което в началото съм открила за толкова близко до мен и това, което искам за живота си. Не искам да се превръщат в навик.
Също се чувствам ужасно посредствена в нещата, които обичам. Пиша посредствено. Оправям се с езици посредствено. Играя посредствено. Кънки на лед на свободна практика, крайно непрофесионална, крайно посредствено, и всъщност крайно рядко.
За себе си съм чувала, че „имам талант да пиша”, но все повече се съмнявам, че тези думи имат реално някакво значение, защото на нашата възраст – кой си дава реална сметка? Хората са почнали да казват „талант” на всяко нещо, което някой прави що-годе прилично. Не е яко човек да си мисли, че го бива в нещо, после да се сблъска с реалния живот и хора, които наистина ги бива, и самочувствието му да се приравни с асфалта. Примерно.
Както и да е, нека не си избивам комплексите на този пост! Всъщност просто исках да запиша някои неща, които напоследък предимно ми се въртят в главата, за да видя дали съм единствената с подобни мисли – по-точно за да се успокоя, че не съм. Предполагам. „And I let it all out to find that I’m not the only person with these things in mind…”
Като ви звънне алармата сутрин, навивате ли я за 10-15 минутки по-късно? Имате ли чувството, че само си губите времето и бърка ли ви в здравето мисълта, че не правите нищо съществено? А имате ли усещане, че от толкова хаос и обърквация в главата ви, вече нямате нищо близко до обективна преценка за обстоятелствата? Чувствате ли се, все едно си прецаквате живота, защото всички ви намекват, че поставяте приоритетите си грешно?
Аз спирам дотук. Мисля, че вече ви отчаях достатъчно.
Хубава вечер и хубави празници. Дано ви е по-коледно, отколкото на мен.
Много ми харесват реторичните въпроси в края, които човек свързва с американска реклама за някое помогни-си-сам нещо и съответно очаква да чуе решение на проблема. А пък ти после даваш много категорична липса на отговор. Яко е. (:
Понеже така като гледам трябва да си задаваме и въпроси: а защо ежедневието е нещо лошо? Не може ли човек да има хубаво ежедневие? Нещо, което обичаш да правиш по навик дотолкова, че се е превърнало в твоя отличителна черта?
Само че как успяваме да се накараме ежедневието да не се разминава с това, което за нас е реалният живот?
И защо по дяволите ме избива на псевдофилософски разсъждения?
Не съм сигурна как да разбирам сарказма ти. :Д
Ама не е сарказъм! Ужас. Хората вече не знаят кога съм саркастична. :(
Не съм казала, че ежедневието непременно и винаги е нещо лошо. Просто моето на моменти изобщо не ми се нрави. Естествено, тук идва и моментът, че когато нещо не ти изнася, да седиш и да мрънкаш колко е зле не води доникъде, а вместо това няма да е зле да видиш какво можеш да направиш по въпроса. На това още не съм му хванала цаката.
Не ми харесва да правя нещата, които обичам, по навик, защото така понякога ми се струва, че губят значението си и стават механичен процес. Понякога ми е нужно да се спра и да си припомня защо ги правя. Трябва да е не навик, а нещо, без което не мога. Иначе губи смисъла си. Поне както аз виждам нещата...
Мен напоследък ме избива на псевдофилософски разсъждения почти през цялото време, което предполагам не е особено добре, нито пък особено полезно, но какво да се прави, в такъв период съм.
P.S. Оф, Сиси, тва ти ли си :Д Знаех си, че ми звучи като теб, ама щото обинковено не ги ползваш тия мазните усмивки. "(:" - ей тия, за пояснение. :Д Мисля, че току-що получих прозрение какво щяхме да си помислим една за друга сега ако не се познавахме, а само се четяхме в тоя блог, хаха.
С тая разлика, че аз знам, че си ти. :Р И харесвам усмивките!
Няма коментари:
Публикуване на коментар