Предложение за нова тема

Понеже гледам, че горкото блогче започва да изпада в някаква хибернация, реших да пусна едно предложенийце за тема, а пък ако някого го е ударила музата по главата, да пише. Ако не - може и аз да пиша. Не е като да не съм свикнала да си водя монолози... =D

Предложенийцето:
"Събуждам се и..."

Алтернативно предложенийце:
"Светът е стъклен"

Еnjoy. ))

My heart is lost.

Не знам какво чувствам, а така ми се щеше да знам. Струва ли си да разруша едно добро приятелство с простичко признание като "Харесвам те." Струва ли си? Вие ми кажете, защото аз се лутам от много време.
А той наистина е прекрасен. Забавен е, умен е, има невероятните очи и е един от най-милите хора, които съм срещала някога. Но е мой приятел. Чувствам се добре с него, чувствам се прекрасно. Състезаваме се кой ще каже по-голяма глупост, смеем се и просто.. Усещам в сърцето си, че има нещо. Но мозъкът ми поставя прегради.

Somos herederos de sangre, en muerto y en vida. Somos herederos de un amor. Защото музиката на испански ме кара да се чувствам част от още някакво общество. Текстът на тази е невероятен, испанският е един от най-красивите езици.
So fuck you, fuck you, fuck you and all you didn't do. Защото единствено тъжната музика ми помага в трудни моменти, когато не ми се споделя. Има песен за всяка ситуация, просто трябва да я намериш.
Give me one reason to stay here and I´ll turn right back around. Защото ми се ще някой да иска да остана. Някой да иска да бъда с него. Така, както аз искам да бъда нечия и някой да бъде мой. Не мога да го обясня? Няма нужда. Разбирам какво искам, но не и как да го получа.

4.00 ? или 5 ...

В 4 сутринта е студено. Вали.

Улиците са пусти. Пейките по площадките са празни. Както и сърцето ми от както си тръгна.

Листата на дърветата леко се полюшват от вятъра. Падат. Разпиляват се. Наоколо. Навсякъде. Мечтите ми заедно с тях ...

Стаите не светят. Тъмно е.

Тихо е.

Заслушай се. Ще чуеш. Мен. Гласа ми. Сърцето.

Викам те. Чакам те да се върнеш. Само за една вечер. За час.

До 5 поне да останеш....

Вече е 4 и 20, а ти още липсваш.

Ръцете. Гласът ти. Усмивката. Прегръдката топла. Няма те.

Навън още е тъмно. И студено. И вали.

Не ме ли чуваш? ...

Сърцето ми крещи. Умът ми повтаря, че никога няма да се върнеш. Нека престана да настоявам.

А часовникът не спира да тиктака...

4.40... Тук съм. Не искам да помръдна от мястото си. Тук ме остави и тук ще те чакам. Дано да помниш пътя до дома. Ако не го помниш, то сърцето нека да те води.

Нека МОЯТА обич да е твоя пътеводна светлина.

5.00 ... Вече не е 4 сутринта. 5 е. Означава, че трябва да останеш завинаги.

Успявам да те докосна. Да те чуя. Да се усмихна заедно с теб.

В прегръдката ти е топло. Уютно. До мен си. Обичта ми ти е показала пътя.

Спирам да слушам умът си...

Знам, че си илюзия. От години вече те няма. Никога и няма да се върнеш. От там хората никога не се завръщат, но сърцето вечно ще те пази. Красив спомен. Топлина. Усмивка.

А ТВОЯТА обич? Тя е МОЯ пътеводна светлина.

still 4am

One Monkey climbed on a tree..

Two Monkeys climbed on a tree.

Three Monkeys climbed on a tree. ...

And it is still 4am. It's still 4am and i still can not sleep. For sure, some months ago i would never have problems with my sleep. For sure, then, i would just lie down and fall asleep immediately. But now i can not. I just stare somewhere in the space above me and think, stare and dream awake...

It is not like i have problems with my sleep, i am just scared of what i may dream. For sure, some weeks ago, i would never, ever have that problem. But now i do have it. And i know why. But if i say it out loud what would i change? I won't sleep again. I won't dream again.

As i said, it is not like i have problems with my sleep, i have problems with me, myself and I. You'll say, 'nothing new', and you may be right, but you may be not.

Ten Monkeys climbed on a tree.

Eleven Monkeys climbed on a tree.

Twelve Monkeys climbed on a tree. ...

Still no sleep for me! Still no dream, as well! And i am still as scared as before.

Outside is raining but i could not hear the rain, i could only see the little raindrops, that glisten under the moonlight, which are falling and falling ....

Twenty-four Monkeys climbed on a tree.

Twenty-five Monkeys climbed on a tree.

Twenty-six Monkeys climbed on a tree . ....

And it is still 4am .. the time has stopped long, long time ago. I know. I am counting these Monkeys for ages now and I still could not reach the number when i am going to drop this counting and just move on. I am waitng and counting. Counting the Monkeys, counting the days, weeks, months .. years .. and i am still counting ... and patiently waiting.

Fifty-eight Monkeys climbed on a tree....

And it is still 4am.

Four after midnight

Do you ever wonder what triggers our dreams? Why does a certain scene appears, while we are asleep? And what's the point of dreams anyway?

I had no idea where I was. There was nothing around to tell me. And no one. I had this annoying feeling inside of me that kept torturing me. As if I had to be some place else. Only I had no idea what that place was or how to get there.

I thought I heard someone calling my name. Suddenly I could see the road ahead of me. White lines, going into the darkness. The feeling that I had to go became stronger, so I started walking. Line after line... I could hear the voice getting louder as I kept going. After a while I couldn't wait anymore. I had to get there as fast as I could. I didn't even know where I was going, but the voice felt so familiar.

It was only after a second that I stopped and had to fight for my breath. I could feel my heart racing with my thoughts and above all with how much I missed hearing his voice as he called my name. He made it sound like the sweetest thing in the universe. As he was looking at me, his eyes were looking at his whole world. His touch, so gentle and yet strong, as if he never wanted to let me go...

I couldn't waste any more time. I had to keep going. Line after line, until I finally get there. There was nothing else in the darkness. Just me, running... Following his voice and the white lines that would bring me back to him... that would bring me home...

I opened my eyes and I was still in my room. It was a full moon and the silver light was coming through my window. I didn't even have to look at the clock to say that it was four after midnight again and I was having that same dream. Ever since he had been gone, I kept dreaming about going back home... They say home is where your heart is and well... Mine was with him. So all I had to do was follow the white lines and hope I get back home on time, before someone else does. But not tonight. Tomorrow, when it's four after midnight again. That's the time when I miss him the most. That's the time when I felt safe, having his arms around me. And I kinda wish he had never let me go.

Скапан проклет разказ

Беше четири сутринта. През ноември. Скапаният проклет ноември. И скапаната проклета нощ... сутрин... нещо. И навън валеше дъжд. Скапан и проклет беше, да. Ненавиждам дъжд в разкази, защото всички си мислят, че е скапан проклет символ, особено когато се говори за скапана проклета любов. Но си го имаше. Сега ще спра да използвам думите "скапан" и "проклет" във всяко скапано проклето изречение.

В прозореца виждах отражението на лицето си, огряно от светлината на монитора. Подразни ме, че трябва да ме огрява точно светлината на монитор и станах. Да се движиш в четири сутринта е нереално, защото нищо друго не мърда. (Освен проклетата скапана буря навън.) Сякаш въздухът се е втечнил и държи всичко на място. Но ти се движиш. Със странна, трудна за вярване лекота. Като риба между отломките на потънал кораб. Сама риба. Самотна риба. Мисля, че те са също толкова самотни, колкото мълчаливи, също като буден човек в четири сутринта. С тази разлика, че рибата може да плува, а човекът - само да чака.

И тогава дъждът се обърна на сняг, на милиони малки сякаш живи същества, от които можеш да видиш само едно око, когато то преминава през изкривената реалност на светлината от уличната лампа, точно преди да се затвори на мокрия, замръзващ асфалт.

Има плашеща красота в снега. Но, като се замисли човек, всяка красота е плашеща.

Пък и в четири сутринта всичко е плашещо.

Да спим, каза ми тогава нежният глас някъде иззад слепоочията ми (сигурно твоят, обич моя, кого иначе бих чула през въздух, вода, пространство и време), да спим вече, не виждаш ли, че всичко е наред.

Нека да спим. И без това вече сънуваме.

Лека нощ. Лека нощ. Лека нощ.




П.П. Здрасти и благодаря, че не ме натирихте като мръсно коте, а си ме прибрахте... като чисто коте. =)

merci beaucoup

Ти си само една приспивна песен. Появяваш се като лек ветрец в гореща лятна нощ, като студена снежинка, капнала от небето в полунощ на Коледа... или като дъжд - желан и чакан седмици наред... или като суета, проникваща в клетките на тялото ми, доказваща, че Слабост си има своето име... или просто като себе си. Танцуваш във въздуха, опитвам да запомня стъпките, ала чувам само тихото ти дишане, копнеещо да бъде разбрано и прегърнато, поето в ръце. Не се ли научи да живееш?
Ти си само една приспивна песен. Идваш си и си отиваш, както влаковете идват и си отиват. Аз съм гарата - с онези пожълтели и изтъркани пейки, с хвърчащите и забравени вестници, с бездомниците, спящи по земята, с пухкавите облаци в небето и онзи дъх на стари вагони, носещ се сред въздуха.

А може би аз съм бездомникът?
Или пък ти си гарата?

Едва ли и двамата сме свободни птици.
Единият винаги е затворен в кафеза на другия. Единият винаги страда повече, мълчи повече, чака повече, иска повече, нуждае се от повече. О б и ч а  повече.
А уж мразех приказките. Предпочитам реалните истории за любота и омразата, те поне нямат щастлив край и аз не се лъжа, че мога да имам своите финални надписи, появяващи се веднага след "И заживели щастливо". И ето - отново съм тук. А ти танцуваш някъде. А аз все още мразя приказките. Особено Пепеляшка.

Нека аз играя бездомника. Ти ще бъдеш ли моята вестникарска завивка? Обещавам да обожавам всяка твоя напечатана буква. Обещавам да гладя страниците с премръзнали ръце и да прочитам всеки ред, да се взирам и съзерцавам. Ще бъдеш ли моята пейка? Обещавам да не я деля с никого...

Нямам нищо друго. Само суета.
Ти си само една приспивна песен. Най-вълшебната, пропита с най-невероятните ноти, съчетания и звуци. Най. Защото е моята приспивна песен. Когато настъпят часовете след полунощ, главата ми се завърта, сърцето подскача, ръцете плясяват, очите заблестяват, душата заобичва.

Защото ти винаги ще си останеш моята приспивна песен в четири след полунощ. Искаш или не.
Казвам се Слабост, помниш ли ме, скъпи?