Leave out all the rest

Отдавна не съм писала по каквитo и да било блогове. Въпреки това влизам в блогър задължително всеки ден, че и по няколко пъти на ден. Следя толкова блогове, че съм им изгубила бройката на всичките. Обичам да надничам в чужди животи. Харесвам моя свят, но той сам по себе си не е цялостен, ако не е свързан и сглобен с други. Обичам да се губя и намирам в дните и мислите на различни познати и непознати хора. Ем, твоят блог например е от тези, които преглеждам най-редовно. =)
Казвам се Елена, но вие не ми казвайте така. Не обичам когато хората се обръщат към мен с цялото ми име. Нямам нищо крайно против името само по себе си, даже може да се каже, че си го харесвам, но освен на документи, контролни и надписи, където обикновено върви в комплект с презиме или иницал и фамилия, не обичам да се използва. Ел или Ели. Или Лени, ако държите.
Не обичам да нямам химикал в себе си, но често се случва. Обичам химикали, които пишат плътно. Обичам тетрадки с хубави корици, но още повече обичам тетрадки с хубави редове. Не мога точно да определя какво разбирам под „хубави редове”, то е просто едно такова усещане, че ми е комфортно да пиша на тях и ми харесва как изглежда почеркът ми между тях.
Обичам почерци. Каквито и да са. Винаги са ме интригували. За мен са нещо адски лично. Харесва ми да знам почерците на хората около мен. Понякога преследвам хората с тетрадка и химикал и нареждам „Напиши ми нещо.”
Струвало ли ви се е някога, че правите нещата, които обичате вече толкова автоматично, че се е превърнало в навик, рутина, и понякога ви се струва, че ги правите, само защото винаги сте ги правили, а не защото реално ви карат да се чувствате добре? Плаша се когато пиша по навик. Когато чета по навик. Когато слушам музика по навик. Когато ходя на кънки по навик. Когато ходя на репетиции по навик. Когато говоря с хората по навик. Осъзнавам, че понякога човек просто включва на автопилот и влиза в ролята, която сам е изградил за себе си, но аз не искам това. Понякога ми е небходимо да си припомням. Писане заради самото писане. Книга, която ме спасява от ежедневието ми. Песен, която искам да си въртя отново и отново, и отново, и отново, музика на която да заспивам, и с която да се събуждам. Онова чувстово, че летя, когато съм на пързалката. Репетициите, след които вярвам, че „щастие” не е само дума. Разговорите за всичко и нищо. Искам колкото и пъти да се повтарят, да има в тях всеки път оново, което в началото съм открила за толкова близко до мен и това, което искам за живота си. Не искам да се превръщат в навик.
Също се чувствам ужасно посредствена в нещата, които обичам. Пиша посредствено. Оправям се с езици посредствено. Играя посредствено. Кънки на лед на свободна практика, крайно непрофесионална, крайно посредствено, и всъщност крайно рядко.
За себе си съм чувала, че „имам талант да пиша”, но все повече се съмнявам, че тези думи имат реално някакво значение, защото на нашата възраст – кой си дава реална сметка? Хората са почнали да казват „талант” на всяко нещо, което някой прави що-годе прилично. Не е яко човек да си мисли, че го бива в нещо, после да се сблъска с реалния живот и хора, които наистина ги бива, и самочувствието му да се приравни с асфалта. Примерно.
Както и да е, нека не си избивам комплексите на този пост! Всъщност просто исках да запиша някои неща, които напоследък предимно ми се въртят в главата, за да видя дали съм единствената с подобни мисли – по-точно за да се успокоя, че не съм. Предполагам. „And I let it all out to find that I’m not the only person with these things in mind…”
Като ви звънне алармата сутрин, навивате ли я за 10-15 минутки по-късно? Имате ли чувството, че само си губите времето и бърка ли ви в здравето мисълта, че не правите нищо съществено? А имате ли усещане, че от толкова хаос и обърквация в главата ви, вече нямате нищо близко до обективна преценка за обстоятелствата? Чувствате ли се, все едно си прецаквате живота, защото всички ви намекват, че поставяте приоритетите си грешно?
Аз спирам дотук. Мисля, че вече ви отчаях достатъчно.
Хубава вечер и хубави празници. Дано ви е по-коледно, отколкото на мен.

Много ми харесват реторичните въпроси в края, които човек свързва с американска реклама за някое помогни-си-сам нещо и съответно очаква да чуе решение на проблема. А пък ти после даваш много категорична липса на отговор. Яко е. (:
Понеже така като гледам трябва да си задаваме и въпроси: а защо ежедневието е нещо лошо? Не може ли човек да има хубаво ежедневие? Нещо, което обичаш да правиш по навик дотолкова, че се е превърнало в твоя отличителна черта? 
Само че как успяваме да се накараме ежедневието да не се разминава с това, което за нас е реалният живот?
И защо по дяволите ме избива на псевдофилософски разсъждения?

Не съм сигурна как да разбирам сарказма ти. :Д
Ама не е сарказъм! Ужас. Хората вече не знаят кога съм саркастична. :(
Не съм казала, че ежедневието непременно и винаги е нещо лошо. Просто моето на моменти изобщо не ми се нрави. Естествено, тук идва и моментът, че когато нещо не ти изнася, да седиш и да мрънкаш колко е зле не води доникъде, а вместо това няма да е зле да видиш какво можеш да направиш по въпроса. На това още не съм му хванала цаката.
Не ми харесва да правя нещата, които обичам, по навик, защото така понякога ми се струва, че губят значението си и стават механичен процес. Понякога ми е нужно да се спра и да си припомня защо ги правя. Трябва да е не навик, а нещо, без което не мога. Иначе губи смисъла си. Поне както аз виждам нещата...
Мен напоследък ме избива на псевдофилософски разсъждения почти през цялото време, което предполагам не е особено добре, нито пък особено полезно, но какво да се прави, в такъв период съм.
P.S. Оф, Сиси, тва ти ли си :Д Знаех си, че ми звучи като теб, ама щото обинковено не ги ползваш тия мазните усмивки. "(:" - ей тия, за пояснение. :Д Мисля, че току-що получих прозрение какво щяхме да си помислим една за друга сега ако не се познавахме, а само се четяхме в тоя блог, хаха.
С тая разлика, че аз знам, че си ти. :Р И харесвам усмивките! 

Bonjour

Така като гледам, тия дни тука имаме тенденция да се представяме. А на мене много ми се иска да се представя на някого. Някой, който не ме познава, който не знае нищо от миналото ми и затова няма очаквания за бъдещето ми. Някой, който да ме чете, без да ме обича. Само да гледа отстрани и да чува думите ми само прочетени от гласа в съзнанието му.
Ако сте този човек, нека ви се представя. Представете си ме как ви се представям.

Не се лъжете от заглавието. Всъщност се сещам за много малко френски неща, които харесвам. Френският език не е от тях.
Аз не се казвам Морийн. Бих искала да се казвам Светла, защото има същата символика като истинското ми име, но звучи по-хубаво. Искам да съм Светла, освен че искам да се казвам така.
Имам мечта, в която вярваме само аз и човекът, който завърза възелчето в главата ми. Преди имах мечта, в която никой не вярваше, но я обичах. Затова я върнах на оная гадна муза Мелпомена - за да ми върне тя способността да не живея на сцена.
Иначе обожавам театъра и малко пиша. Рисувам, когато не мога да устоя на това колко шарени са моливчетата.
Пия твърде много кафе.
Заспивам средно за около час.
Бих могла и за пет минути.
Имам зелена плюшена жаба и тя се казва Чочко. Имам също чувство за черен хумор. Симулирам цинизъм, понякога дори прагматизъм, но не и оргазъм.
Не харесвам обикновени разкази за любов, но обожавам малки фигурки, които стават за подреждане и преподреждане.
Често обикалям по улиците безцелно и хващам случайни трамваи.
Ф. Скот Фицджералд го гълтам на томове, заедно със Селинджър, Рей Бредбъри, Оскар Уайлд, Шекспир и Светльо от Хиподил, който трябваше да стане президент.
Мразя да ми дават съвети и да ме осъждат по нечия чужда система.

Въпреки всичко това съм безумно влюбена.

Единственото лошо на това да се представяш е, че трябва да говориш само за себе си. Ако не говориш само за себе си, хората решават, че сигурно представяш някой друг.

Довиждане, пожелавам ви сняг за Коледа.


Мисля, че те обичам. Сподели кое е първото нещо, което прочете от Бредбъри и кое е любимото? Абсолютно ли всичко негово харесваш? Аз лично след '451 градуса по Фаренхайт' ми бледнееха останалите.
А от Шекспир? И Селндижър? 
Дали Холдън съществува някъде из големия свят?
Предпочиташ калинки или светулки? 
По кое време на деня най-често се смееш и мечтаеш?
Любимо четиво преди сън?
Препоръчай ми някоя книга. Ама от онези, към които се пристрастяваш и после не можеш да заспиш, защото искаш да си част от тях. 
И аз ти пожелавам сняг. 


На Бредбъри първо прочетох "Вино от глухарчета". Любими са ми разказите - всичките.
От Шекспир - "Макбет" най-вече. От Селинджър - "Франи и Зуи" и всичко друго за семейство Глас. И Catcher in the Rye беше хубаво. Аз познавам Холдън. Разбира се, че съществува. (:
Предпочитам светещи калинки.
Смея се между 15:20 и 17:50 (но това важи само от понеделник до петък), освен ако не плача тогава. Графика на мечтите обаче никога няма да го уцеля.
Преди сън - поезия (Валери Петров, Христо Фотев, Атанас Далчев, Елисавета Багряна) или Фицджералд. Понякога си препрочитам и нещо на Селинджър.
Препоръчвам ти "Великият Гетсби".
Препоръчвам ти също De Profundis на Оскар Уайлд, както и някоя от пиесите му.
И едно зло гласче в главата ми ме ръчка да ти препоръчам "Малки богове" на Тери Пратчет. Не знам защо. ;D
Отдавна не бях отговаряла на въпроси с такъв ентусиазъм. ;D Приятно е. :))


De Profundis съм я чела. А 'Великият Гетсби' е в списъка ми. Но и аз бих избрала светещите калинки. ((: 
Почитател на Далчев? Още повече те обичам. Какво ти беше първото впечатление от него? Любим стих? 
Какво мислиш за Pablo Neruda? 


Пабло Неруда, за съжаление, не съм чела. Просто не съм стигнала до него. :D
Голям почитател на Далчев, но любими стихове нямам, защото предпочитанията ми се сменят с настроенията, тоест доста често. :)

Raindrop.

Здравейте (официално хД)! Аз съм Деси, на 15 съм, живея в София. Обичам да пиша, да рисувам и да пея, което не означава, че ми се получава винаги... Гледам да съм позитивна, да не се отчайвам и да повдигам настроението на хората около мен. Мечтая много и за всичко. Най-вече да замина за Англия. Не знам защо, но ме влече натам.
Овен съм, но нетипичен хД Е, и аз си имам някои от чертите на овните, но не са много и не са от най-лошите.
Слушам почти всичко. Само без чалга. И метъл не си пускам особено често. Но ми се е случвало да си пусна класическа за успокоение, поп, рок и всякакви други. Опитвам се да си намирам неизвестни изпълнители с хубави песни (:
Вие сте.

~Най-любимият ми въпрос - какво най-често те вдъхновява?
Въпросът, на който никога не мога да отговоря като хората:Д Всичко може да ме вдъхнови. Може да е много разтърсващ/странен филм, книга, песен, може да е някаква случка, която съм преживяла...

~Любим цитат?
Хрумва ми единствено "Humans have a knack for choosing precisely the things that are worst for them.". Реплика на Дъмбълдор от Хари Потър. Напоследък все повече се убеждавам в това.Има още много...

~Кои са трите неща, без които не можеш?

Не мога без книга, телефон (преди време ми беше смешно, като го кажеше това някой, обаче наистина ако нямам връзка с близките ми...) ии шоколад.

`Ем

Привет!

Да знаете, че не обичам особено да пиша за себе си, та може и да не ми се получи много. :)

Казвам се Мартина. На 18 съм (скоро правя 19, което обаче не ме радва особено xD). Живея в Димитровград и съм в 12 клас на ЕГ "Д-р Иван Богоров".

Докато пиша поста, звучи SR-71 - Tomorrow. Велика песен! Страшно ме надъхва, когато трябва да направя нещо, което изглежда леко невъзможно. Шоколадът ще спаси света, а мен ме спасява само писането. Но не от самата мен, а от всичко, което успява да ми открадне усмивката.

Деси (Raindrop.): На такава вълна съм, че няма как да не те питам за любовта. Била ли си влюбена? Осмелявала ли си се просто ей така да застанеш срещу човека и да му кажеш какво чувстваш?

Влюбена - да. Но все нещо ме е спирало да си кажа всичко на момента или да застана срещу човека и да му кажа всичко, което ми се върти в ума. Сигурно някак си съм знаела, че няма да го чуя същото в отговор и затова.

И едно въпросче от друг тип: къде искаш да живееш/учиш?

Искам да уча Английска филология в Софийския университет. Пък за живеене ми се иска в Бургас или Варна, но и на София съм съгласна засега.

Светът е стъклен.

Всичко върви като по вода. Ти грееш от щастие, влюбена и пълна с надежда. Не можеш да си спомниш живот преди него. Светът е розов.
И изведнъж една дума може да разруши всичко. Това изумително крехко чувство, тази безмерна любов, която изпитваш. Изчезва, сякаш никога не е била. А ти оставаш счупена, използвана, изморена. Сълзите спират, но ти продължаваш да живееш в спомените си. Едно по-добро време, когато той беше до теб. Един човек, а сякаш всичко. Светът е пепел.
А после се появява някой друг. Може би е добре да излезеш и да забравиш за една вечер болката. Може би този човек е новата ти "голяма любов". Още ли вярваш в тази измама? Но той все пак успява да залепи късчетата на разкъсаното ти сърце. Не счупено- разкъсано. Див звяр е пирувал над него, откъсвайки парченце по парченце, наслаждавайки се на отчаянието ти. А един обикновен човек успява да прикрепи частите отново. Неговите усмивки са мехлем за белезите ти. Скоро почти не се забелязват. Светът е нормален.
Един от вас е щастлив. Може би, може би след време ще се влюбиш в него. Не е онова горящо чувство, което усещаш в костите си и знаеш, че е там, дори когато спиш. Но е любов. По-проста, по-лесна. Ти го правиш щастлив. Той те кара да забравиш за миналото си. Не е ли това, което искаше? Все още трепваш при спомена за горскозелените му очи, изпепеляващи линии по тялото ти, изящното му лице още населяват сънищата ти, но поне вече не ти се привижда по улиците, на масата в любимото ти заведение, зад рафтовете с любовни романи в кокетната книжарничка на ъгъла. Ти правиш някого щастлив и някой ден и той ще те направи щастлива. Светът е пълен с обрати.
Ще бъдеш весела, ще бъдеш тъжна, ще плачеш, ще кървиш и ще се оправяш. Така е в живота на всички. Светът е стъклен.

Не знам защо все натам ме тегли, но така се получава. Надявам се да ви хареса (:

Предложение за нова тема

Понеже гледам, че горкото блогче започва да изпада в някаква хибернация, реших да пусна едно предложенийце за тема, а пък ако някого го е ударила музата по главата, да пише. Ако не - може и аз да пиша. Не е като да не съм свикнала да си водя монолози... =D

Предложенийцето:
"Събуждам се и..."

Алтернативно предложенийце:
"Светът е стъклен"

Еnjoy. ))

My heart is lost.

Не знам какво чувствам, а така ми се щеше да знам. Струва ли си да разруша едно добро приятелство с простичко признание като "Харесвам те." Струва ли си? Вие ми кажете, защото аз се лутам от много време.
А той наистина е прекрасен. Забавен е, умен е, има невероятните очи и е един от най-милите хора, които съм срещала някога. Но е мой приятел. Чувствам се добре с него, чувствам се прекрасно. Състезаваме се кой ще каже по-голяма глупост, смеем се и просто.. Усещам в сърцето си, че има нещо. Но мозъкът ми поставя прегради.

Somos herederos de sangre, en muerto y en vida. Somos herederos de un amor. Защото музиката на испански ме кара да се чувствам част от още някакво общество. Текстът на тази е невероятен, испанският е един от най-красивите езици.
So fuck you, fuck you, fuck you and all you didn't do. Защото единствено тъжната музика ми помага в трудни моменти, когато не ми се споделя. Има песен за всяка ситуация, просто трябва да я намериш.
Give me one reason to stay here and I´ll turn right back around. Защото ми се ще някой да иска да остана. Някой да иска да бъда с него. Така, както аз искам да бъда нечия и някой да бъде мой. Не мога да го обясня? Няма нужда. Разбирам какво искам, но не и как да го получа.